Едно желание

Беше студена есенна вечер. Всъщност 15 септември, лятото не беше свършило, но есента напираше. Небето беше черно. Нямаше звезди - гъсти обаци скриваха тяхното божествено сияние. Когато ги има обаче, те излъчват една особена сила, която внушава чувств

Беше студена есенна вечер. Всъщност 15 септември, лятото не беше свършило, но есента напираше. Небето беше черно. Нямаше звезди - гъсти обаци скриваха тяхното божествено сияние. Когато ги има обаче, те излъчват една особена сила, която внушава чувство за живот някъде горе. Пък кой знае? Може наистина да има живот. Но сега, сега не живот излъчваше небето, а сякаш смъртта дебнеше отгоре. Тръгнах от някъде. Всъщност мястото ми беше до болка познато, така както и пътя, който трябваше да извървя. Бях гладен. Часът беше близо 9, а може би минаваше. Не нося часовник, защото времето не може да бъде измерено със стрелки, а само с това, което си направил... или това, което не си. Повървях малко, механично, в посоката, в която би трябвало да вървя. Нещо ме накара да погледна небето. Погледнах го, но не го видях. Нямаше небе, а някаква мъка нахлуваше от неговото място. Това ме накара да се огледам. Да видя себе си. Установих, че за разлика от обикновено, не бързам. Ходех бавно, както мразя да правя. Но сега не ми правеше впечатление. Всичко беше бавно. Никой не бързаше. А времето. Времето сякаш беше спряло. Нищо не се случваше. “Къде отиде живота?” се запитах аз. “Жив ли съм?” Жив бях, но времето не течеше. Всяка крачка беше сякаш цяла вечност. А краят на пътя беше някъде там в безкрайността. Пак се огледах наоколо с надеждата да намеря нещо живо. А всичко, което ме заобкаляше, бяха само високите блокове със стотици светещи прозорци. “Там вътре трябва да има някой.” Но не личеше. Продължих... След време погледнах пак небето. Този път мъката нахлу дирекно в сърцето ми. Не попита дали може да се настани там, а просто си отиде, сякаш се прибра вкъщи. “Вкъщи.” Тогава се сетих накъде бях тръгнал. Прибирах се. Но пък забравих откъде... Зачудих се. И колкото повече се чудех от къде съм тръгнал, толкова повече се отдалечаваше “вкъщи”. Защо? Не знам. Тогава забелязах, че наоколо живота си тече нормално. Сега всички бързаха. Всички освен мен. Чудех се – “За къде ли толкова бързат всички тези хора? ‘Вкъщи’ е толкова далеч, че колкото и да бързат, няма да стигнат на време”. ‘На време’ – какво ли значи на време? А може би всички тези хора отмерваха времето със стрелки? Отминах нататък. Наоколо вече наистина нямаше никой. Нямаше светлина. Само маликите прозорчета от близкия блок излъчваха някаква. Но те не могат да огреят в душата ми. На нея й е нужна друг вид светлина. На хоризонта се откри по-обширна сграда. Тя се беше открила много по-рано, но чак сега я забелязах. Вървях към нея. Но тя не се бриближаваше към мен. Нито пък аз към нея. А вървях право напред. “Толкова бавно ли вървя?” – си помислих. “Вървя ли?” Останових, че все пак вървя. От блока до мен изръмжа някаква машина – струг може би. Това беше нов признак на живот. “Но какъв живот? Та това е машина.” – си помислих и продължих в мрака. Усетих още по-голяма празнота. Сякаш нещо от мен се беше откъснало и останало по пътя. Останало някъде там, още в началото. Но как така само ще се откъсне? Някой трябва да го е откъснал. Но кой? Аз нямам врагове. Кой би искал да ме нарани? Усетих някакъв аромат на водка в устата. Останал може би от сутринта. Но защо пих? Тогава все още си бях цял, нищо от мен не липсваше. Тогава обичах, както никога до сега, както никой до сега. “Защо сега не чувствам?” – се запитах. Не намерих отговор. Изведнъж стана светло. Много светло. Отвсякъде имаше светлини, а аз бях по средата. “Какво става?”. След секунда-две разбрах, че пресичам булевард. Доста оживен при това. Ако въобще може да се нарече ‘оживен’, защото по него минаваха само машини... Голямата сграда сега беше по-близо. Даже прекалено близо. “Кога стигнах до тук?”. Не знам. Току що. Беше училище. Училище, което виждам всеки ден откакто се помня. Това беше училището, което виждах от ‘вкъщи’.”Близо съм” – казах си. И наистина бях сравнително близо. Обърнах се назад. Погледнах булеварда. Колите ги нямаше. Погледнах зад него – тъмнина. “От къде идвам?” – пак този въпрос. “Там няма нищо. От нищото ли идвам? А къде отивам тогава?” – попитах себе си и погледнах към небето. А там – нищо. Студ. “Всички ще отидем на небето някой ден. Идваме от нищото и там ще се върнем.” – не бях прав. Знаех, че не съм прав. Защото всички сме се родили благодарение на обичта между двама души. Всички сме родени от любовта, за да даваме и получаваме любов. За да съберем любовта си с тази на любимия и да дадем живот. ‘Живот’, пак ‘живот’. Но защо сега тази любов ми се струваше ‘нищо’? Сетих се! Преди да тръгна обичах все още обичах... Облаците се разкъсваха. Зад тях проблесна една звезда. Една едничка. Хората казват, че когато видиш само една звезда, трябва да си пожелаеш нещо, което ще се сбъдне... “Искам да продължа да я обичам.” – това беше желанието ми. Обърнах се напред и тръгнах към вкъщи. Там отивах. Когато се прибрах за пореден път чух въпроса: “Знаеш ли колко е часът?” Отговорът винаги е един и същи: “Не.” Всички вече бяха вечеряли, само моята порция си стоеше на масата и чакаше някой да я изконсумира. Легнах на леглото и затиснах очите си с ръка, за да не ми блести лампата. Изведнъж цялата тази светлина ми дойде много. Сякаш бях вървял цяла вечност в тъмнината. Пуснах си музика. По някое време баща ми запита: “Сине, какво ти е? Да не ти е отказало някое гадже?” “Не.” – излъгах аз, заради самият себе си... “Защо не яде?” “Не ми се яде.” И наистина не ми се ядеше. Не чувствах нито глад, нито студа от ходенето, нито пък усещах, че живея... имаше нещо, което подтискаше всичко това. Някакво чувство... Нещо дълбоко в мен... Нещо по-истинско от самият мен... Желанието ми се сбъдваше... Автор: Александър Ненов